Не искам да ангажирам с мнението си, но също така искам и да го споделя. От години работя с различни хора, така че наблюденията и впечатленията са от личен характер. И така да не многословнича излишно...

Добрият клиент. Той е наясно с нещата, които иска. Проверил е предварително офертите, запознал се е с материята, може да дойде направо и с картинка. Изслушва внимателно предложенията и препоръките на специалиста, към когото се е обърнал. Не бърза особено много с поръчката, гледа си проекта и е склонен да го обсъди. Ако нещо е пропуснато или закъснява, се отнася с разбиране и приема нещата философски. Цени работата на хората около него, както и тяхното време. И не на последно място – добрият клиент си плаща навреме за свършеното и полученото, доволен е от поръчката си и живее щастливо в комфорт и разбирателство със себе си и околните.

Лошият. О, той обикновено е едно навъсено мрънкало, което въобще си е недоволно от живота. Не знае какво харесва и най-често днес харесва едно, а утре вече се е събудил с нова идея. Семейното разминаване на мнение тотално влошава нещата и срещата с него не се очаква с нетърпение. Обикновено той пише с грешки, но е роден с образование, най-малко висше техническо, компетентен е по всякакви въпроси, знае колко може да струва всичко и е готов да спори за всяка (на всяка) цена. Това всъщност не е чак толкова лошо, лошото е, че когато му се даде задължителната отстъпка, той смята, че е платил колкото да му се направят поне две Китайски стени. Проект обикновено не е необходим, но ако склони да му бъде направен такъв, то той се гледа до безкрайност, а резултатът задължително е неудовлетворяващ. Това води до идеята, че времето, усилията и труда на другите са всъщност по подразбиране безплатни, продуктите - негодни и в крайна сметка взаимно съжаляваме, че сме се срещнали.

Злият. Не е задължително да се разпознае на пръв поглед. Дори в процеса на работа може да прикрива истинската си същност. Тази квалификация може да си дойде и на финала. Обикновено не успява да запази самообладание, повишава тон, заплашва със съд. Почти винаги избира „китайско“ производство, но не какво да е, а онова, което е на първо място по селекция „най-евтино“, след което заявява, че очаква „немско“ качество. Обикновено започва с думите „а бе, българска му работа…“ и задължително отказва да е чул за обяснения, свързани с технологични изисквания, да е видял мостри или да е разбрал разликата между скъпото и евтиното. Задължително някой друг е виновен за неговото неразбиране или незнание. Иска да му се разглоби всичко и го връща. Съответно иска всичко да се подмени (в добрия случай), като претенциите далеч надминават онова, за което той е платил, а в по-тежките варианти и неустойка, като в никакъв случай не допуска сделката да се развали. Думата „компромис“ не съществува в речника му. Това приключва като развод, но не по взаимно съгласие.

Това е моето мнение накратко, но приемам предложения и допълнения към този текст. Всъщност отварям дискусията и в по-широк кръг от хора, които имат впечатление по темата. Заповядайте, и аз, и Канор ще споделим мисли.